Как да пуснем миналото?

Тази тема се оказва предизвикателство за немалко хора. В действителност пътят към откриването на отговора минава през няколко други важни въпроса, към които е нужно да подходим с дълбочина и искреност пред самите себе си.

Въпросът “как” да пуснем миналото предполага, че вече сме разсъждавали по темата и дори сме опитвали по един или друг начин и не се е получавало. Какво ни е спънало? Кое точно ни е трудно да пуснем?

Вероятно първосигналният ни отговор ще бъде в посока на конкретни хора, ситуации и събития – но така или иначе зад тях винаги неизменно стоят собствените ни реакции и преживявания. Дали смятаме, че е имало неща, които сме могли да направим по-добре за себе си и другите? Действия и решения, които определяме като грешки, за които се обвиняваме, изпитваме вина или дори срам? Дали става дума за някоя наша предишна версия, която намираме за неадекватна, лоша, слаба и искаме на всяка цена да се разграничим от нея? Или пък влизаме в непримирим конфликт с желанието да сме имали повече контрол, с усещането за житейски несправедливости, които не е било редно да ни се случват, и преживяваме себе си като жертва на обстоятелствата? 

Всички тези варианти са свързани с разглеждането на период от миналото ни като нещо крайно негативно, което е и по-честият сценарий. Друг възможен обаче е да смятаме, че всъщност онова, което преди сме имали или сме били, е било по-добро от това сега, в настоящата реалност – и в невъзможността да се върнем към това минало, се опитваме да го забравим и потиснем. А в действителност, ако имаме спомен за себе си като по-спокойни, сигурни, уверени и цялостно по-щастливи в един предишен етап от живота ни, то това не е проблем на миналото, а на настоящето ни и начинът, по който го живеем.


Без значение дали светлината, в която възприемаме миналото, е положителна или отрицателна – ние имаме склонността си да си спомняме и репреживяваме избирателно.

Тя работи и в двете посоки: връщайки се към определени изключително красиви и пълноценни спомени, имаме тенденцията да трансферираме усещанията от тях към човека, с когото ги свързваме, или към целия ни тогавашен житейски период – като така влизаме в една идеализация и изтласкваме всички онези преживявания, които не са били толкова положителни и не пасват на формираната ни представа (дори и именно тези аспекти да са били причината вече да нямаме взаимоотношения с този човек). 

Възможно е и обратното – ако на преден план изпъкват негативно заредени спомени, способни сме да наводним с тях цялата въпросна част от миналото ни и да дадем генерализирана оценка на него, даден човек или дори на самите себе си  – например “в този период нищо хубаво не ми се случваше”, “в тези взаимоотношения всичко беше ужасно”, “никой не се интересуваше от мен” “нищо не ми се получаваше” и т.н.

Това е така нареченото черно-бяло мислене – резултат от неспособността да съвместим два типа противоречиви (поне на пръв поглед) емоции и усещания в едно смислено цяло. А причината за това от своя страна се корени в тенденцията ни да идентифицираме себе си, хората и ситуациите с моментното си емоционално състояние – текущото или минало такова, което възпроизвеждаме и преживяваме отново и отново.


Ако опитаме да видим тази по-пълна и достоверна картина за нас самите и за миналото, то това води след себе си и отговорността да приемем всички нейни аспекти. Невъзможно е да отсеем само някои хубави, а други да изпаднат, да ги забравим и потиснем. Невъзможно е да променим факта, че всичките те са участвали във формирането на същността ни и това, което сме ние самите именно тук и сега. Ако за даден период, събития и хора, които се опитваме да пуснем, успеем да си дадем сметка за всичко, което се е съдържало там – и хубаво, и лошо – може да се окаже, че тази толкова силна потребност от освобождаване от миналото, за да започнем тепърва да живеем, е всъщност илюзорна. 

Въпросът не е как да се дистанцираме от дадени отминали преживявания и свои версии, а как да ги интегрираме в едно смислено и пълноценно цяло, кои са уроците, които сме получили благодарение на тях, в развитието на кои наши хубави и полезни качества са участвали – именно това е и начинът, по който работи Естествената психотерапия.

Не на последно място, няма как да пуснем миналото, ако няма къде другаде да се озовем. И това далеч не е метафорично – ако нямаме връзка с настоящето и желание да пребиваваме в него, не ни остава особено голям избор да живеем или в миналото, или пък в бъдещето, тъй като психиката ни не може да съществува във вакуум. Настоящето са както обстоятелствата, средата, хората и взаимоотношенията ни с тях, така и вътрешните ни преживявания – свързаността със себе си, емоциите, усещанията, включително и физическите ни преживявания, тук и сега. Тази свързаност представлява не просто регистриране и наблюдаване, а и приемане – без осъждане и оценка.

Така в крайна сметка се оказва, че отговорът на това как да пуснем миналото (както и на още много други въпроси) минава през взаимоотношението, което имаме със самите себе си, и начина, по който го развиваме и надграждаме, през способността ни за саморефлексия и качествен вътрешен диалог. Тогава по един естествен начин нагласата ни се променя в посока на това да вървим напред не ВЪПРЕКИ миналото, а БЛАГОДАРЕНИЕ на него

Published by Beatrisa Avramova

Psychologist

%d bloggers like this: