Личността на терапевта

Добрият психотерапевт не е свръхчовек, който притежава всички изброени по-долу качества в завършена форма, а личност, която е направила съзнателния избор да е в постоянната динамика на самоусъвършенстването, вместо в замръзналото статукво на перфекционизма.

Добрият естествен психотерапевт не е, нито се стреми да бъде винаги добър – напротив, той търси в себе си и работата си цялостност, която предполага приемане на всички свои слабости, различности и привидни противоречия, а оттам – и тези в другите хора и в света.

Във връзка с всичко това – от изключителна важност е, че посочените качества се отнасят за естествения психотерапевт не като терапевт, а като личност, и са не насоки за успешно практикуване на професията, а негова житейска философия.

Емпатия – това е ключът в естествената психотерапия. Тя е способността ни да позволяваме на любовта да протича през нас и истински да се свържем с отсрещния човек, много отвъд умственото – и то да го направим с широта и свобода, защото такъв е нейният ресурс и да отдадем любов не намалява тази в нас а напротив; с много смирение и благост, защото не ние сме нейният първоизточник, както и без очаквания, защото даваме заради самото даване и възможността да сме част от един много по-голям и важен процес. Да сме емпатични е да пропускаме потока на любовта през нас, а той е всеобхватен, не се подчинява на условности и не произтича от заслуги – тоест емпатията е и да можем да обичаме не “защото”, а понякога дори и “въпреки”. В емпатията няма съжаление, то дори е несъвместимо с нея, защото корените на емпатията са в любовта, докато тези на съжалението са в собствените ни неразрешени конфликти и страхът, който се ражда при външното напомняне за тях – а страховете са най-големите пресушители на потока на любовта.

Интелект – силен и остър ум, с който обаче не се идентифицираме и не го идеализираме, а го използваме като инструмент. Интелектът ни е необходим, за да сме способни да проследим всичко в човека срещу нас – характерът му, социалните му обстоятелства, взаимоотношенията с другите, тялото, двигателната активност и т.н. и да направим съответните връзки и изводи.

Способност за аналогия – да имаме необходимите познания и умението да обръщаме внимание за подобията и това как зад различните теории и понятия на отделни култури, религии, психотерапевтични школи и т.н. стоят едни същности.

Духовност – да имаме разбирането за любовта, мъдроста и истината като ценности, от които се водим в живота си, много отвъд следването на конкретни духовни учители и учения, или проповядването им в рамките на психотерапията.

Научна логика – да изхождаме от стабилната научна база на когнитивната наука, невронауките, невропсихиатрията и т.н. като влагаме нейната сила в работата си и влагаме обяснителната ѝ способност в една здрава комбинация с духовността – такава, каквато е описана по-горе.

Любознателност – и за науката, за всичко останало около нас, в нас и в другите. Това е искрен стремеж, тоест не се заставяме да се интересуваме от нещо или да четем по дадена тема, защото така трябва, или за да можем да демонстрираме знания, а защото наистина искаме да разширяваме хоризонтите си и сме неспособни да не го правим!

Житейски опит – да сме познали най-различни аспекти на живота, емоционално и обстоятелствено (тежка физическа работа, лишения, мизерия, разочарования, здравословни проблеми, депресии, панически атаки и т.н.). Когато ние сами сме преминали през предизвикателствата, с които клиентът идва при нас, сме способни не само да го разберем много по-добре, но и да му дадем безусловната любов, от която той се нуждае, вместо да се уплашим или дори ужасим от него и симптомите му. От изключителна важност е да се уточни, че тези житейски преживявания не просто са ни се случили, а поне до някаква степен сме ги разрешили и отработили – не са просто случки, а сме ги превърнали в уроци, които са ни обогатили и доближили до същността ни. В психотерапевтичния процес е възможно да заведем човека срещу нас само до там, докъдето ние самите вече сме стигнали, и то по един стабилен начин, иначе е много вероятно да се окажем от неговата страна, съпреживявайки го.

Способност за удържане – да сме способни да удържаме на трансфера в психотерапевтичния процес, включително и позитивния такъв. Да не се вдигаме прекалено много нагоре от възвеличавания и идеализирания образ, който клиентът евентуално си е изградил за нас, но и да не се сриваме и да губим основа, когато прави негативни проекции върху нас – не само заради ефектът, който такива флуктуации имат върху нас самите, но и заради факта, че нашата роля е да бъдем стабилната твърд, за която клиентът да се закотви докато изгради собствена такава. За да успее да остане в самообладание и собственото знание за това кой е самият той, е нужно терапевтът да е изчистил собствените си наранявания възможно най-много.

Себеактуализация – ние сме като съд, който е необходимо да е възможно най-много изпразнен от наши неотработени/ недоотработени неща, за да може да не прелеем от съдържанията на клиента, както и да имаме умението в последствие да се освобождаваме от тези съдържания. Непрекъснатото самоусъвършенстване и работа по себе си ни позволяват да отиваме все повече надолу към дълбините си и едновременно с това нагоре към висините, а това разширява самата ни “вместимост”.

Дисциплина и мотивация – да се стремим към балансирана комбинация между двете: мотивацията е силата, която генерираме вътре в себе си и използваме да ни движи в това, което изразяваме навън, а дисциплината са външните сили, на които позволяваме да ни окажат въздействие под формата на структура и ред, но не самоцелно, а в силно споена пряка връзка с мотивацията ни.

Упоритост и търпение – да бъдем с нагласата за маратонско бягане. Постоянството ни е необходимо и изисква усилия, но като цяло е трудно това, което правим или което ни се случва, да е твърде усилно и мъчно или пък да ни омръзне, ако в същото време ние непрестанно се актуализираме и променяме – защото дори обстоятелствата да са същите, възприятията ни са различни, и то в една все по-стабилна, здрава и любяща посока.

Спонтанност и творчество – умението да имаме фина чувствителност към онова, което сме, във всеки един момент, тъй като то е променливо и динамично. В този смисъл е нещо съвсем различно от импулсивността като автоматично следване на всеки вътрешен импулс, емоция или порив. Спонтанността е и способност да сме сърцати, широки, да умеем да прощаваме на себе си и на другите – оттам вече и не се плашим да бъдем различни свои версии, дори и такива, които досега не сме познавали, нито пък се страхуваме да ги изразим пред другите хора и света.

Естественият психотерапевт е като здрава скала и тунел, преминаващ през нея. Тази скала има много несъвършенства и се променя, но в същото време е солидна и стабилна, а тунелът, който я пресича, позволява протичането на потока на любовта през нас към клиента – любов, която не е нашата собствена като човешко същество, а надхвърля отделния индивид и понятията за добро и зло.
Ако този тунел е задръстен от личните ни вътрешни катастрофи, свободното протичане е възпрепятствано – възможно е изобщо да не сме способни да проведем любов и емпатия към човека срещу нас, блокирани от собствените ни страхове, съжаление, садо-мазохизъм и т.н., или да имаме известен капацитет за емпатия, но тя да е нездрава и да не сме способни да разтоварим от себе си съдържанията на клиента.

Постоянната работа със собствените сенки и разбирането за себеактуализацията като един цялостен процес, който продължава през целия ни живот, ни позволяват допълнително да разширим капацитета си и така да умеем да провеждаме, поемаме и удържаме повече, и количествено, и качествено. А това е нещото, което е най-силно желано и търсено от нас – защото за естествения психотерапевт работата с клиентите е наистина призвание в пълния смисъл на тази дума.
Не е професионално занимание, логически избор, нито хоби, а дълбока вътрешна потребност – за провеждане на любовта, идваща от силната ни връзка с нещо много по-голямо и висше извън нас, към тези, които се нуждаят от тази любов, за да възстановят собствената си изгубена връзка с първоизточника.