Знанието за нервната система – ключ към емоционална регулация

Напоследък все повече се говори за връзката между психика и тяло – между онова, което преминава през нас като чувства, емоции и мисли, и физическите ни усещания и състояния. При по-задълбочено вникване обаче се оказва, че не става дума за връзка, тъй като такава е възможно да бъде търсена единствено между две отделни цялости с известни допирни точки, през които да бъде открита някаква причинно-следственост в техните процеси.

Когато става дума за психика и тяло, няма допирни точки, защото те са едно цяло, аспекти на една и съща сложна многопластова система. В организма ни не съществуват процеси, които да могат да бъдат обособени като само телесни или само психични – за тях можем да говорим единствено като допълващи се аспекти на всеки един от комплексните механизми в нас.

Именно поради тази причина в процеса на Естествената Психотерапия подхождаме холистично и работим както телесно, така и когнитивно. Търсим разрешаване както на състоянието, така и на вътрешните дефицити, които неизменно стоят зад него – като работата по двете не само се осъществява едновременно, а и взаимно се фасилитира, именно поради тяхната цялостност.


Разбирането за това единение между психика и тяло е фундаментално и е тясно свързано с разбирането за принципите, по които се оформят вътрешните и външните ни реакции, и нивата на организация на нервната ни система.

Съществуват различни научни теории, дефиниращи нервната система. Една от новите, набираща все повече популярност в последните 30-тина години, е Поливагалната теория, основаваща се на ролята на блуждаещия нерв за емоционалната ни регулация. Тя задава тристепенна организация на нервната ни система – едно ниво, което отговаря за усещанията ни за сигурност, осъзнатост, социално включване, любопитство, и други две нива, свързани с отговора ни при опасност и животозастрашаващи ситуации.

При наличието на опасност – без значение дали тя е реална тук и сега, или е през възприятието за такава на база на минал опит – се активира симпатикусовият дял на нервната ни система и се задейства механизмът “бий се или бягай”, всичките ни ресурси се мобилизират и получаваме огромен прилив на енергия. 

Ако поради някакви причини нито борбата, нито бягството, са осъществими, се получава блокаж, тъй като  енергията, генерирана с конкретна цел (борба или бягство), остава нереализирана и неизразходвана. В такъв случай нервната ни система преминава към следващия си защитен механизъм: изключване. Активира се дорсалният вагален комплекс – хибернация, максимално ограничаване и забавяне на всички процеси в тялото с цел съхраняване на енергийни ресурси.

Третият възможен вариант за осигуряване на безопасност е комбинация от горните два – едновременно активирани симпатикус и дорсален вагален комплекс – или така нареченото замръзване. То се изразява в наличие на енергия, но невъзможност за изразходването ѝ поради липса на тонус, и наподобява състояние на будна кома.


Как изглежда всичко това на практика? Да вземем за пример една конфликтна ситуация от ежедневието, било то с интимния ни партньор, колега, родител. Поради редица причини (на базата на асоциации с минал травматичен опит) тя бързо може да бъде интерпретирана от нервната ни система като сериозна заплаха, а това от своя страна ще активира симпатикуса и ще генерира огромен енергиен заряд, благодарение на който да максимизираме шансовете си за справяне. Чувстваме прилив на адреналин, пулсът ни се ускорява, сетивата ни се изострят. Възприятието ни за човека отсреща е силно изкривено спрямо обичайното, тъй като организмът ни разглежда като опасност не просто самия конфликт, а идентифицира самия човек като такава.
Често в такива случаи прегръдка или спокоен телесен допир с другия са напълно немислими (логично е да не искаме близост със “заплахата”) – но пък ако успеем да ги реализираме, това веднага би изпратило сигнал, че всъщност сме в безопасност, и би съдейства за успокояване на симпатикуса ни.

Във варианта на “бий се” всичко това обикновено се проявява като някакъв вид агресия – обиждане, крещене, блъскане, чупене, заедно с неспособността да чуем и видим другия. В същата тази конфликтна ситуация вариантът “бягай” би изглеждал като отказ изобщо да участваме в този конфликт – да го напуснем, като например излезем от стаята със затръшване на вратата, демонстративно си сложим слушалки, увеличим телевизора и т.н. И двата варианта са привидно справяне с “опасността” – за момента, но всъщност с цената на сериозни последици и цялостно влошаване и дори разрушаване на взаимоотношението.

Ако обаче, бъдейки с активиран симпатикус, нито една от тези две опции не може да бъде реализирана (нито да реагираме срещу човека отсреща, нито да избягаме) – защото например сме малко дете, над което се упражнява някакъв вид насилие) – организмът ни преминава към следващото възможно ниво на защита, а именно режимът на изключване. На мястото на силния прилив на енергия идва нейната пълна липса. И физическите ни, и емоционалните ни усещания се притъпяват, чувстваме се дезориентирани, връзката ни с реалността се къса, трудно ни е да мислим и да говорим. 

Макар и може би на пръв поглед да звучи примамливо да не изпитваме телесна и емоционална болка и по този начин да бъдем неуязвими за заплахите на средата –  състоянието на изключване също е само моментно решение. Това е така, защото енергийният ресурс, първоначално генериран за справяне с опасността, оставайки непроявен навън не изчезва, а се задържа потиснат и блокиран в нас. Когато този процес на блокиране е систематичен и с натрупване – в дългосрочен план води след себе си развиването на тревожности, депресии, различни телесни симптоми и заболявания. 

Конфликтните ситуации са само пример за възможна причина да излезем от състоянието на сигурност и осъзнатост. Всъщност дори и едно постоянно вътрешно повтаряно “трябва” може да бъде разчетено от нервната система като сигнал за опасност – щом трябва, значи не е налична друга алтернатива и съм в ситуация на безизходица – значи е необходимо да намеря изход от нея (липсата на опции и възможност за избор е заплаха само по себе си). Така се активира симпатикусът и ако механизмът “бий се или бягай” не сработи (защото вероятно изобщо не си даваме сметка, че се е включил), развиваме една константна фонова тревожност или пък изпадаме в състояние на изтощение и апатия (или двете се комбинират, едновременно или в цикличност).



Има ли тогава стратегия, която да ни позволи изход от ситуацията, разпозната от нервната ни система като опасност, който обаче да е благоприятен за нас и в дългосрочен план?


Здравият вариант на примерния конфликтен сценарий би включил твърдо, но спокойно себезаявяване, отграничаване на личността на човека срещу нас от реакциите му, идентифициране на собствените ни нужди и потребности, и отстояване на личните граници спрямо тях – заявяване пред другия не въпреки него, а заради себе си. Всички тези неща обаче са сложни задачи сами по себе си.
Както обикновено в ефективната психотерапия, решението е комплексно и изисква съзнателни и систематични усилия в няколко посоки.

1. Да нормализираме състоянията си
От първостепенна важност е да разберем, че в нас няма неестествени или грешни процеси, а само такива, които понякога се активират ненамясто и ненавреме. Всички описани дотук механизми имат за цел да осигурят оцеляването ни и максималната ни безопасност – с която задача всъщност се справят перфектно, и то много повече, отколкото си даваме сметка. Проблемът не е в начина, по който реагират на опасността, а в онова, което разпознават като такава – понякога ситуации, които са всъщност безопасни за нас. Това означава, че решението не е да бъдат потискани, а коригирани в проявлението си (като сила, степен, времетраене). За да може да се случи това, нужно e да подходим към тях и към самите себе си с разбиране, приемане, емпатия.

2. Да прилагаме конкретни инструменти, с които да се регулираме
Следващият ключов момент е свързан с това, че енергията, активирана в състояние на “борба или бягство”, не е просто “емоционална”, а има и чисто физическо измерение и е предназначена за прояване навън към средата, затова е невъзможно освобождаването ѝ единствено на ниво вътрешни преживявания (емоционални и/или ментални), а са нужни и някакви действия, външни реакции и взаимодействие със средата. Или иначе казано, не можем да се успокоим единствено чрез рационализации и влизане в обяснителен режим към самите себе си за това как ситуацията не представлява опасност, как страхът ни е необоснован и дори глупав (тоест дори да бъдем осъдителни към себе си), как човекът отсреща всъщност много ни обича и ни мисли добро – нито пък можем да очакваме просто да ни “мине”. 


Онова, което може да ни помогне, са прости упражнения и практики, които са на езика на нервната ни система, а не на този на ума ни. Някои такива са да се фокусираме върху дишането си и го задълбочим (техниките тук са най-различни), да погледаме няколко минути в далечината, да си направим бавна разходка или пък да потичаме, да си позволим да бъдем прегърнати или сами го направим, да пишем, да си говорим на глас – с любов и разбиране, както бихме се обърнали към малко дете (“Например разбирам, че те е страх/ че си разочарован/ тревожен, но съм тук за теб”). Инструментите са множество и най-различни – важно е не толкова точно кои ползваме, а как ги прилагаме и комбинираме. Изборът ни се базира на онези, които най-силно ни резонират (което можем да установим преди всичко чрез опитване), както и на вида страхова активация, в който се намираме. 

3. Да изследваме и адресираме причините, а не само симптомите
Да прилагаме методи, чрез които да се върнем в състоянието си на сигурност, свързаност и спокойствие е изключително ценно, но би било твърде едностранчиво, ако го правим без успоредно с това да се опитаме да навлезем в дълбочина и да идентифицираме какви са първопричините за това твърде често да сме извън това желано състояние. Задължителна част от процеса на устойчива саморегулация е себепознанието – да изследваме какво стои зад тези активации, кое е онова, на което всъщност реагира нервната ни система, каква е опасността, която тя вижда и разпознава. Или иначе казано – какви са базовите ни страхове, детски роли и модели, травми от миналото, които са оставили своя отпечатък върху психо-телесните ни системи и са изменили тяхната чувствителност до степен, която нарушава нормалното ни функциониране и взаимодействие със света. 

От своя страна търсенето на тези наши “слабости” не е самоцелно и от изследователско любопитство, нито пък е за да ги премахнем. Всъщност те са части от нас, които до този момент сме игнорирали и отричали, и проявленията им се определят не от друго, а именно от отношението ни към тях. Така наречените слабости винаги съдържат силни, здрави и полезни аспекти, които да бъдат интегрирани в личността  ни – не просто възможност, а необходимост, ако искаме тя да бъде цялостна.

Published by Beatrisa Avramova

Psychologist

%d bloggers like this: