Колко огромна потребност имаме от нормализирането на нуждата от почивка. Онази почивка, която представялва излизане от рутината и влизане в уединение; която възобновява вътрешните ни ресурси, за да можем да продължим напред, и едновременно с това ни свързва с вътрешния ни център, за да има смисъл това продължаване.
Натискането на спирачка обикновено се приема за напълно нормално, ако човек е в някакъв вид бърнаут, ако е потиснат, отчаян или поне силно объркан, или ако е изпаднал във влошено здравословно състояние. Ако обаче е продуктивано от усещането за достигане (или преминаване) на някакъв лимит на вътрешните ресурси, и почивката е най-малкото мярка за предотвратяване на описаното по-горе – тогава решението му често може да остане неразбрано, да бъде тълкувано като слабохарактерност, бягане от трудностите, липса на мотивация и хъс, или дори като знак за някакви съпротиви и маладаптивни защитни механизми.
Така към и без това трудния процес по осъзнаване и реализиране на потребността от почивка се добавя и вината от това, че не я заслужаваме, че трябва да се справяме по-добре, за да не се нуждаем от нея, че проблемът е в нас и усещанията ни, които са невалидни. А всичко това е не само абсолютно невярно, но и изключително пагубно за психиката и тялото ни.
Почивката не е прищявка, а физиологична потребност
Естествено всеки от нас има моменти, в които дадена дейност му е неприятна, скучна или предпочита друга пред нея – например “Как ми се иска да се излежавам на дивана, вместо да извеждам кучето в този дъжд”. Но почивката в смисъла на възобновяване на ресурсите ни е много отвъд моментните ни предпочитания, тя идва от усещането за изчерпване на тези ресурси – два гласа, които са лесно разграничими, ако имаме добре развит вътрешен диалог и доверие в познаването на себе си.
Почивката не е мързел, нито липса на воля, мотивация или желание. Напротив, тя е начин за регулация на нервната ни система, и дори понякога се налага да я случим въпреки желанията и добре замислените си планове- и тогава е особено важно да не я разглеждаме като пречка, ненужно забавяне и досадна пауза по пътя към целите ни. Защото почивката не е въпрос на прищявка, а се базира на наши психични и телесни нужди, които макар да варират от индивид до индивид, са винаги налични и съвсем реални.
Почивката е почивка, когато е съзнателен избор
Ако излезем от обичайния ритъм на ежедневието си, не защото така сме решили, а защото нямаме друга опция, то това не е почивка, а катастрофа.
Понякога успяваме за дълго време да игнорираме напрежението в нас, но то не е някаква абстракция, а представлява силна активация на нервната ни система, която обаче не е проектирана да бъде в подобно състояние дълго време. Така рано или късно се стига до бърнаут, депресия, боледуване – или най-общо казано психическо и/или физическо състояние, което ни “вади от строя”. Тук няма себенаблюдение, няма избор, а принуда, невъзможност да функционираме както досега – за което впрочем трябва да сме благодарни, защото е начинът на организма ни да обърне вниманието ни към себе си, да ни алармира за отклоняването ни от пътя на грижата и самосъхранението.
Почивката изисква осъзнатото ни присъствие
Вероятно всички сме усещали, че когато сме в крайно изтощение ние не си почиваме, а по-скоро изключваме. Например ако ежедневието ни е натоварено и излезем в отпуска за първи път от месеци (или години) – може да ни трябват 2-3 дни, за да усетим, че сме в различен режим (или това така и да не се случи). Обяснението на този феномен е че нервната ни система се нуждае от техническо време за връщане от активирано до спокойно състояние, а именно и единствено в него ние сме способни да си почиваме.
Защото за да има почивка трябва да има усещане за безопасност. А усещане за безопасност се постига през умението ни за емоционална регулация. Има дейности, които биха могли да бъдат както регулиращи, така и възстановяващи (тоест почивка) – онова, което ги определя, е контекстът, състоянието и нагласата ни. Една дихателна практика по време на паник атака не е почивка, а начин за успокояване на нервната система. Ако я прилагаме обаче и в спокойно състояние, можем да задълбочим още повече нейния ефект и усещането за свързаност със себе си.
Почивката има много лица
Как точно да си почиваме е изключително обширна тема и могат да бъдат открити най-различни идеи, практики и инструменти. Много по-важно от това какво правим е как го прилагаме, и бихме могли да се ръководим от два главни принципа.
На първо място – да експериментираме, да изследваме себе си, и да намерим онези неща, които работят най-добре за нас. И второ – колкото и да е тривиално, да бъдем осъзнати и присъстващи, да не се оставяме на инерцията, а да включим в преживяването всички свои вътрешни и външни сетива. Дали е екзотична ваканция или пикник в парка – можем да сме там, да видим залеза, да усещаме вкуса на храната, допира на човека до нас, собственото си дишане, да наблюдаваме онова, което става в ума и тялото ни. А можем и да оставим всичко това да ни се случва пасивно, таейки надежда, че ще е достатъчно да премахне всеки дискомфорт в нас.
Изключително важно уточнение е, че почивка не е равносилно на покой! Това, че е физиологична потребност, не означава, че имаме нужда от време, в което задължително да не правим нищо и тялото ни да е в неподвижност – напротив, много видове физическа активност биха могли да бъдат почивка, отново според това как и кога ги прилагаме.
Покоят на ума също не ни е цел – в него винаги ще има мисли, защото все пак именно за това е създаден. Да се опитаме да заместим едни мисли (или ментални дейности) с други трудно може да бъде почивка – но бихме могли да пренасочим вниманието си от мислене към правене и усещане, и заедно с това започваме да откриваме, че мислите ни далеч не ни изчерпват като същност.
Почивката не е инструмент, а приоритет сама по себе си
Да почувстваме, че се нуждаем от почивка, разбира се няма как да е достатъчно, ако не опитаме и да си я дадем – и то възможно най-скоро или поне да планираме пътя, който да ни заведе до нея. Често “възможно най-скоро” не е тук и сега и това е съвсем нормално, тъй като ежедневието ни е презапълнено с най-различни ангажименти и отговорности, и едно импулсивно решение да избягаме от тях често би имало огромни негативни и нежелани последици.
Ако обаче се окаже, че твърде дълго време не можем да си позволим пауза, защото винаги има нещо по-важно и неотложно, което изисква нашето внимание и участие, е редно да се запитаме защо в списъка ни с приоритети самите ние сме толкова назад.
Целта на почивката не е да абдикираме от живота си, за да ни е хубаво, спокойно и лесно, а тъкмо напротив – да почиваме, регулярно и пълноценно, за да не ни се налага да стигаме до абдикация.
Ако търсим универсални стратегии за съществуване – категорично една такава е да наблюдаваме усещанията и потребностите си, да се отнасяме с разбиране към тях и да ги адресираме по подходящ и осъзнат начин. И в частност тези, свързани с нуждата ни от забавяне на темпото, смяна на режима, успокояване.
Почивката е необходимост и то не просто като пауза, след която да продължим напред и да бъдем още по-ефективни и оптимални в онова, което вършим, а за да сме способни да присъстваме докато го вършим, да сме свързани с усещанията си – и благодарение на това да бъдем по-пълноценни и удовлетворени. Не само от постигането, а от живеенето изобщо.
Ако тази тема те вълнува и имаш въпроси по нея или друг казус за разрешаване – можеш да се свържеш с мен в скайп, фейсбук или по имейл.
Повече детайли за консултациите, които провеждам, можеш да откриеш тук.
Беатриса Аврамова 