Тревожните разстройства са едни от най-честите причини за озоваване в кабинета на психолога и психотерапевта – паник атаки, генерализирана тревожност, социална тревожност, обсесивно-компулсивно разстройство, различни фобии. Тези причини могат да бъдат осъзнати и заявени от клиента, но е възможно и да му се разкрият като такива едва в хода на терапията, а първоначалната заявка да бъде за проблеми в работата, семейството, интимните взаимоотношения, за медицински необяснена телесна симптоматика или просто силен емоционален и психически дискомфорт.
На пръв поглед изглежда съвсем логично човек да има желанието да се отърве от този дискомфорт и да се върне към спокойния си, “обичаен” и “нормален” начин на съществуване – и затова често тревожните разстройства се възприемат като врага, който да бъде преборен, като наказание и несправедливост, която да бъде поправена, като излишна и вредна част, която трябва да бъде отстранена.
Ако обаче вникнем по-дълбоко в същината на човешката психика и нейните връзки с тялото и душата – картината бързо се променя и става очевидно, че под тези състояния стои нещо много по-голямо и важно, което се нуждае от вниманието ни.
Още в най-ранна детска възраст всеки от нас има неизменни базисни нужди – както пряко физиологичните, така и тези за близост, любов, подкрепа, сигурност. Да не бъде удовлетворявана която и да е от тях е равносилно на заплаха за физическата и психическата ни цялост – и ако тези липси са систематични, неизбежно формираме базисни страхове. В резултат, несъзнавано изграждаме различни стратегии за справяне, които да максимизират шансовете ни за удовлетворяване на нуждите и да минимизират потенциалния дискомфорт. Тези стратегии се наричат още защитни механизми – защото именно това е тяхната цел, да ни предпазят от опасността, да ни помогнат да се съхраним като индивиди.
В хода на развитието ни и във вече зряла възраст тези защитни механизми може все така успешно да ни предпазват от базисните ни вярвания и страхове, но вече започват да се отразяват негативно на нормалното ни ежедневно функциониране – било като вътрешни преживявания (натрапливи мисли, психосоматика), било като социално включване (систематични и трайни проблеми в интимните взаимоотношения, на работното място и т.н.). Това е моментът, в който тревожните разстройства излизат на преден план, в опит да ни покажат необходимостта от актуализиране на житейските ни стратегии – като разбира се за целта е нужно на първо място да ги осъзнаем.
Всъщност тревожните състояния изпълняват две изключително важни функции.
Едната е на бушон за страховете ни. Може да сме опитали да се предпазим от тях посредством защитни механизми, но с времето тези страхове не само не изчезват, но и нарастват, постоянно търсейки и намирайки потвърждения за своята валидност в живота ни. Това вътрешно напрежение в един момент става толкова голямо, че бентът на защитните ни механизми не е способен да го удържи и то намира друг канал, отдушник, през който да избие – тъй като в противен случай цялата система (физиологична и психична) би изгоряла.
Другата ключова функция е тази на фар, който осветява видимостта ни към същите тези базисни страхове, опитва се да привлече вниманието ни към тях. Грешката, която бихме могли да допуснем, е да се фокусираме върху решаване на състоянието като първостепенна или дори единствена цел – да угасим този фар, който толкова ни дразни и смущава със светлината си – а тогава корабокрушенията са неизбежни. В този смисъл самите тревожни състояния са не проблем, а всъщност решението, което психиката и тялото ни са намерили, за привличане на вниманието ни към реалния такъв.
Именно заради това в Естествената психотерапия се стремим не просто да облекчим настоящия дискомфорт, а да съпътстваме човека в откриването на липсите, които го провокират (работим едновременно и по диалектичния, и дидактичния вектор). В течение на работата с тези липси и оцялостяването на вътрешния свят, състоянието и симптомите започват да отслабват по един естествен начин, вече изпълнили функцията си. Когато е налице това разбиране за тревожните състояния, става възможно да ги разглеждаме като уроци, като потенциал за развитие и надграждане, и дори да се отнасяме към тях с любов и благодарност.
Как обаче да има благодарност, когато говорим за стрес, дискомфорт, страдание? Как тя да е искрена и вътрешна, а не под формата на заклинание, изричано механично? Как да бъдем в приемането на състоянието ни, без да сме в примирение и отчаяние?
Отговорът се съдържа в разбирането ни за това какво изобщо е стрес и има ли такъв, който би могъл да е всъщност полезен за нас. Съдържа се и в промяната на нагласата ни, че дискомфортът е автоматично равносилен на страдание, и затова трябва да бъде избягван на всяка цена.
Ако тази тема те вълнува и имаш въпроси по нея или друг казус за разрешаване – можеш да се свържеш с мен в скайп, фейсбук или по имейл.
Повече детайли за консултациите, които провеждам, можеш да откриеш тук.
Беатриса Аврамова 