(Дис)комфортната зона

Спокойствие или предизвикване на себе си? Планиране или оставяне по течението? Връзка с другите или самодостатъчност?

Изправени пред дуалистичността на природата, която има проявления навсякъде около и в нас, често допускаме грешката да разглеждаме нейните частите като противоречие, конфликт, несъвместимост, и трескаво да се опитаме да се отървем от едната – като по този начин губим не само ресурса, който съдържа другата, но и самите себе си в процеса на търсене на правилния отговор.

Всъщност обаче единственият възможен път за преживяване на хармоничност и постигане на функционална цялост е интеграцията на тези две привидно противоречиви същности.

На най-високо ниво тази цялост се изразява в съвместяването на двете фундаментални движещи сили, заложени в нас – тази към изграждането на позната действителност сигурност, и тази към разширяване на границите и развитие. Ако се оставим за дълго подвластни на която и да е от тях, балансът се нарушава и същността ни започва да страда, тъй като някоя от базовите ни нужди неизбежно остава неудовлетворена. 

На ниво физиология и нервна система ние имаме категорична потребност от усещането за сигурност и защитеност, и нейното удовлетворяване се случва като вкараме част от хаотичната действителност в рамки, като имаме познат периметър на съществуване, общовалидни правила и закони, ясни връзки с другите, установена рутина и ритмичност.
В същото време обаче цялата природа е базирана на принципите на движението и развитието, и всичко, което остава за дълго време непроменено, е обречено да загине. Чисто логически, всяко нарушаване на статукво и излизането от познатото е свързано с риск, което е равносилно на дискомфорт – и така се оказва, че той е всъщност изначално заложен в природата ни. 

Често чуваме, че ключът към решаването на всичките ни проблеми е в излизането от комфортната зона. Вече обаче стана ясно, че тя не само не е нещо лошо и вредно, а дори е жизненоважна за съществуването ни. Да стоим там и да се стремим към нея далеч не е равносилно на мързел и липса на воля. Напротив, в дадения момент може да е дори най-доброто, което можем да направим за себе си – проява на отговорност, на осъзнато приоритизиране на психическата и физическата ни цялост пред поривите на егото.

Изборът ни не е между комфорт и дискомфорт, а по отношение на това кога, как и защо да бъдем в едното или другото. 

От какво изобщо да се ръководим тогава и как да правим всички тези избори?

1. Има ли комфортна зона, която да напуснем?

Важен момент, който лесно може да бъде пренебрегнат, е че за да можем изобщо да излезем от комфортната си зона, е нужно първоначално такава да съществува. Например ако човек страда от постоянна социална тревожност, напрежение при мисълта за говорене пред хора, за обущване с тях или дори просто за физическо присъствие в обкръжението им – възможно е ако впрегне цялата си воля и усилия все пак да успее да изнесе лекция пред пълна зала – но това би било по-скоро смелост и предизвикване, отколкото излизане от комфортната зона. Защото когато нервната система и целият организъм по подразбиране са в състояние на постоянен стрес и в режим на опасност, не можем да говорим за комфорт.

2. Защо напускаме комфортната зона?

Когато все пак напускаме комфортната зона е важно осъзнато ли го правим и защо – дали самоцелно, заради предизвикването и доказването пред себе си или някой друг, защото “така е хубаво и полезно”, или с ясна мотивация, зад която стои конкретна наша цел, свързана със стремежа към развитие и оцялостяване. Напускането на комфортната зона е точно като напускането на мекото и топло легло сутрин, и то в особено студен и мрачен ден – много хубаво и приятно ни е там, където се намираме, и не решаваме да се лишим от това самоцелно, за да ни е неприятно и да страдаме, а защото имаме други важни потребности, които са по-важни от комфорта. Ставаме, защото искаме да започнем деня си, в който да свършим определени неща и да удовлетворим други свои желания и нужди – да работим, да творим, да се срещнем с приятели, да се погрижим за себе си.

Този пример много добре показва и важността на нагласата, с която напускаме комфортната зона – точно както при ставането сутрин, то може да бъде с нежелание и досада, защото трябва, а може и да бъде защото ние искаме и правим този избор, доброволно. Тук не става дума просто да сменим формулировката, за да излъжем ума си и да избегнем вътрешния бунт и недоволство, а да опитаме да се свържем с онези свои потребности, които съвсем реално мотивират избора ни. Например ставам сутрин не просто защото трябва да отида на работа, защото иначе ще ме уволнят – а защото избирам да го направя, защото изпитвам удовлетворение от работата си. Или пък ако не изпитвам такова, ставам – защото искам и избирам (поне в момента) точно тази работа, която ми дава възможност да си позволя определени удоволствия и хобита, които в противен случай не бих могла да имам.

3. Как напускаме комфортната зона?

Да се предизвикаме и да прескочим границите на познатото и сигурността е трудна задача и изисква както осъзнаване и мотивация, така и адекватна преценка на реалността и на вътрешния ни ресурс, търпение и дори планиране. 

Напускането на комфортната зона обикновено не е еднократен акт. Това, че сме успели да преодолеем даден свой страх в конкретна ситуация, не означава, че той спира да е наличен в нас. Напротив, съвсем очаквано е още много пъти да го усещаме, да ни е трудно и предизвикателно – дори преди да започнем да чувстваме отслабването му. Ключът към разширяването на комфортната зона е в намерението ни за постоянство, и преди да успеем да присъединим нови територии към нея, е нужно да сме ги изследвали многократно, с внимание и любопитство.

Друг подценяван аспект от напускането на комфортната зона е изграждането на стратегия и планирането на стъпки, които да бъдат последователни и водещи ни към крайната цел, но малки и постижими. Ако за мен себеизявата и споделянето на лично творчество с други хора е огромно предизвикателство и провокира стрес и съпротиви, и колкото и да се мъча все не ми се получава – най-вероятно проблемът не е нито в мен, нито в онова, което искам, а в начина, по който се опитвам да я достигна, и очакванията, които имам, за това колко лесно и бързо би трябвало да се случи това. Ако целта ми е да споделя своя статия във фейсбук група – може би тя е твърде голяма и непостижима с един скок. Но преди това мога да си дам време изобщо да стои публикувана на сайта ми, а преди това – да споделя черновата с двама приятели – изобщо да съм я написала за себе си – да съм си дала няколко седмици, в които отделям по половин час за текста, без очаквания – да съм създала един празен файл със заглавие, или без заглавие, но с изречението, което от дни ми се върти в главата.

Когато си позволим да мислим не през перспективата на това кой би бил най-впечатляващият път, а коя е най-малката крачка, която можем да направим в желаната посока и я предприемем, а след нея и следващата и следващата – увереността ни в собствените сили намира категорични потвърждения, нервната ни система получава време за адаптация към промяната, и невъзможното губи контурите си.

***
Всичко казано дотук е напълно приложимо и за тревожните състояния. Безспорно е, че те представляват огромен стрес и дискомфорт за психиката и тялото ни – но неудовлетворените нужди в нас, на които са симптом, са източник на не по-малки такива, макар и неосъзнат. Защото причините за преживяване на стрес могат да бъдат както в напускането на комфортната зона, така и в твърде дългото оставане в нея; както в твърде големите и интензивни промени, така и в пълната липса на такива.

Когато обаче напускаме комфортната зона осъзнато и с любопитство, когато се изправяме срещу тревожностите и страховете си, защото разбираме, че са опит на една наша част да остане привързана към определено замръзнало положение, което не отговаря на природата и същинските ни нужди – тогава това вече не е просто стрес, който ни вкарва в разход на ресурси и ни изтощава до отчаяние, а такъв, който добавя стойност като ни помага да изследваме действителността си и да разширяваме разбирането си за нея. 

Да избягваме страданието и дискомфорта е житейска стратегия, обречена на неуспех. Онова, което има смисъл да адресираме обаче, е начинът, по който преминаваме през тях – намерението, с което ги посрещаме, смисълът, който влагаме, и знанието, което извличаме.

Само тогава тревожните състояния могат да изпълнят истинската си роля и да се превърнат от спирачка в съществуването ни – в гориво за развитие по пътя ни към целостта.

Ако тази тема те вълнува и имаш въпроси по нея или друг казус за разрешаване – можеш да се свържеш с мен в скайп, фейсбук или по имейл.
Повече детайли за консултациите, които провеждам, можеш да откриеш тук.